Където пиша . . . Порталът на Андре Асиман от Манхатън към Средиземно море

Имам малко изследване. Има бюро, компютър, въртящ се стол, принтер, фотьойл, който в никакъв случай не употребявам, с изключение на да натрупвам книгите си, и огромен персийски килим, завещан от родителите ми. Килимът е с избелели бухарски таблетки за смучене и ме връща в стаята на майка ми. Мислите ми от време на време се насочват към нея, въпреки и рядко. Зад бюрото ми има три двойно подредени библиотеки, стоящи до стената. Друга висока библиотека стои до мен, без да пречи на светлината от прозорците. Това също е натъпкано с книги, лежащи хоризонтално върху тези, които са толкоз компактно подредени, че към този момент не е допустимо да се пъхне различен том.

Стаята ми е цялостна с всевъзможни трикове, които съм запазил през години, нормално без причина. Просто се надявам, че няма да се демонстрират, когато мащабирам. Ето за какво дрешникът ми е доста по-разхвърлян от кабинета ми. Притежавам прекалено много обувки и не желая да ги виждат. Същото важи и за моята сбирка от лосиони за след бръснене; ароматът им се е трансформирал през годините, само че вардя безчет флакони, тъй като към момента мисля, че това, което бях в миналото, е като джин, към момента в капан в тях. Освен това владея прекалено много писалки. Те са в кутия, също скрити от погледа.

Стаята гледа към West 109th Street. Не ми харесва мрачната панорама, която е в коренно несъгласие с вялите обширни морски пейзажи, които съм призовал в книгите си. Това, което ме въодушевява вместо това, е дребна пощенска картичка с „ Прозорец, отварящ се в Ница “ (1928) на Раул Дюфи. Стои до компютъра ми и излъчва заричане за самодоволство, което одобрявам в премерени дози, опасявайки се, че може да изчезне.

Картината на Дюфи снима стая с аспект към Promenade des Anglais. Два огромни френски прозореца са необятно отворени към блестяща панорама към Ница и залива. Човек можеше да усети полъха на пресен, морски бриз, който нахлу в стаята. 10.30 сутринта е - не рано заран, не късно заран и сигурно не обяд. Това е време от деня, което няма име, само че носи лично изменение. След това денят става ярък, спокоен и леко ленив. Дюфи, фовист, улавя оживеното, забързано чувство на този час, съвсем обещавайки, че всичко, което би трябвало да извършите, е да напуснете стаята, която е нарисувал, да се втурнете надолу, да пресечете улицата и да се гмурнете за първото си плуване за деня.

Ето по какъв начин започнах да обичам морето, където и да съм през днешния ден: от другата страна на улицата, с придвижване сред мен и бреговата линия

Израснах на Средиземно море. Харесвах гледката от нашия балкон, харесваше ми да знам какво ме чака на плажа, изключително в тези спокойни, транспарантни дни, когато морето не можеше да раздвижи нито една вълна. Понякога обичах да отсрочвам излизането на плажа. Понякога въобще не отидох.

Имах извинения. Слънцето ми сътвори главоболия.

Това твърдях, даже и на млади години. Но не слънцето ми сътвори главоболия. Беше възходящият дискомфорт от това да бъда хвърлен измежду връстници, момчета, които или ме пренебрегваха, или ми се подиграваха, и на които нямах какво да кажа или, в случай че желаех, не знаех по какъв начин да се причисля. Копнеех да изчезна от тяхната среда, само че желаех да бъда извикан назад. Никога не ми се обадиха. Оттук главоболието и бързането към дома, с цел да заставам пред прозореца си, копнеейки още веднъж за плажа или просто да седнал съм и да виждам, пожеланият от мен метод да обичам морето: с отдалеченост и престорено отчуждение.

Днес, аз не към този момент имам елементарен достъп до плажа и съм чужд за неговите ритуали. Не подкрепям това възприятие на дискомфорт от предходните ми години. Плажът към този момент не е мой и в случай че се доближа до него, когато пътувам, към момента имам подтик да не му обръщам внимание. Има мъка в сърцето ми, както беше тогава; и допускам, че зад горчивината стои любовта, въпреки и задушена и примесена.

Картината на Дюфи предлага препречен аспект. Без френските прозорци по пътя, художникът може би щеше да нарисува зашеметяваща, безпрепятствена панорама към Средиземно море. Но възпрепятстваната панорама с претрупани детайли - фотьойл, огледало, маса или килим, плюс балкона - прави морето по-недостъпно, затова по-желано, по-обхватно: по-видимо. Бариерите и трудностите сред света и мен не отхвърлят света, а го отклоняват, което прави Дюфи и е владеене на всяко изкуство, не да възпроизвежда морето, а да го внушава. Картината на Дюфи улови ослепителната стръв на морската вода точно тъй като морето не беше налично нито за мен, който обича да се взира в пощенската си картичка, нито за самия Дюфи, седнал в стаята си и рисувайки двата френски прозореца към балкона му с аспект към Ница. Картината на Дюфи отваря света пред мен, като застава на пътя към този свят.

Ето по какъв начин започнах да обичам морето, където и да съм през днешния ден: от другата страна на улицата, с трафик, който стои сред мен и бреговата линия. Имам потребност от отдалеченост сред мен и това, което желая, тъй като съм израснал да одобрявам части от плажа, а не всичко.

Изгубих морето. Това знам. Това, което получих вместо това, е неговото заменяне, нещо, което подхожда на метода, по който съм израснал да пребивавам с тази загуба. Никога не си припомням морето, а отклонението му, тъкмо както не е Западна 109-та улица, която се намира отвън кабинета ми, а по какъв начин Дюфи ми разрешава да слага морето сред нея и мен. Самият Дюфи, сигурен съм, също в никакъв случай не е виждал Ница. Всичко, което видя, беше това, което неговите мазки с четка му разрешиха да види. Върху неговата заблуда за Средиземно море се крепи моята лична заблуда за моето лично Средиземноморие.

„ '' на Андре Асиман е оповестена от Faber

Научете първо за най-новите ни истории — следвайте на X или на Instagram